HЯКОГА, HЯКОГА

Hякога, някога, толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка, с няколко думички,
спря ме веднъж любовта.

Беше наистина толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело, старата есен,
старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали ръсеха светли следи
златни квадратни невероятни изгряваха редом звезди.

Странно тържествена, жертвена, женствена беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи, мислещи само на глас.

Може би времето, може би временно,
може би от възрастта --
няма ни улички, няма ни думички,
няма я с нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого,
пак ще се влюбим, нали?
Hещо ще искаме, нещо ще чакаме
нещо в нас ще ни боли.

Колко естествено, просто наследствено дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий, де е сега любовта?

Hякога, някога, толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка, с няколко думички,
спря ме веднъж любовта.

Недялко Йорданов